Updated 2026-08-30

Защо едни и същи марки пури съществуват едновременно в кубинска и некубинска версия?

Защото през 1959–60 г. революционното правителство на Куба национализира всички фабрики за пури на острова, а фамилиите зад марки като Cohiba, Montecristo, Partagás и H. Upmann губят правото да ги произвеждат там. Много от тях възстановяват същите имена в чужбина. Резултатът, валиден и до днес: един етикет, две несвързани пури, произвеждани в различни държави от различни компании.

Какво всъщност се случва през 1959 г.?

Преди революцията кубинската индустрия за пури представлява съвкупност от частни фабрики, някои от които датират от 1840-те години, изградени най-вече от испански и други европейски имигрантски фамилии, заселили се в Хавана и Пинар дел Рио. На 15 септември 1960 г. новото правителство национализира индустрията изцяло. Собствениците на Partagás и H. Upmann губят фабриките си същия ден, сред шестнайсет конфискувани наведнъж; държавата запазва както сградите, така и търговските марки.

Хората, изградили тези марки, в по-голямата си част напускат страната — за Флорида, за кратко за Канарските острови на Испания, а в крайна сметка, за по-голямата част от индустрията, за Никарагуа, Хондурас и Доминиканската република — държави с климат, достатъчно близък до кубинския, за да отглеждат сроден вид тютюн, макар почвата никога да не е съвсем същата. Тези изгнаници са основната причина изобщо да съществува индустрия за пури от "Новия свят". (За това как разликата в почвата се отразява на листото, вижте Куба срещу терруара на Новия свят.)

След това с две различни категории марки се случват две различни неща. Старите, вече прочути кубински имена — Partagás, H. Upmann, Romeo y Julieta, Montecristo — стават обект на спорове, и всяка от тях днес съществува като две отделни пури, споделящи един етикет. По-късните фамилии в изгнание пропускат тази битка и вместо това изграждат съвсем нови имена.

Кой произвежда кубинската версия днес и кой притежава другата половина?

Всяка пура, продавана под кубинска марка, се произвежда от Habanos S.A., учредена през 1994 г. като изключителния производител и износител на пури на Куба. Компанията винаги е имала чуждестранен малцинствен партньор: френско-испанската фирма Altadis купува 50% дял през 2000 г., а британската Imperial Tobacco (по-късно Imperial Brands) наследява този дял, когато придобива Altadis през 2008 г. Публикации от 2020 г. съобщават, че Imperial продава дела си, макар не всички справочни източници да отразяват тази продажба, така че кой точно го притежава днес не се съобщава последователно, и този текст няма да гадае.

Това, което е добре установено, е по-просто и по-полезно: другото звено на Altadis, Altadis U.S.A., притежава изцяло некубинските H. Upmann, Montecristo и Romeo y Julieta, произвеждани в Доминиканската република. Така в продължение на години едно корпоративно семейство стои от двете страни на кубинската/некубинската граница за три от тези четири имена, без самите пури някога да станат един и същ продукт. Различен лист, свит в различни фабрики: собствеността и физическата пура се оказват отделни въпроси.

Четирите имена, които днес съществуват двойно

Три от четирите поемат по един и същ път: след национализацията правата за САЩ се озовават в групата, която по-късно става Altadis, чиято фабрика в Ла Романа, Доминиканска република, произвежда и трите марки днес. Основателят на Montecristo, Алонсо Менендес, и собствениците на H. Upmann бягат през 1960 г. и първо се опитват да подновят бизнеса на Канарските острови, преди той да се прегрупира там.

Partagás поема по различен път. Рамон Сифуентес, управлявал марката, е принуден да напусне без компенсация през 1960 г. По-късно той възстановява Partagás в САЩ заедно с General Cigar Company, която регистрира американската търговска марка през 1978 г. и премества производството — през кратък престой на Ямайка — в Доминиканската република до 1979 г. Днес General Cigar принадлежи на датската група Scandinavian Tobacco Group: отделно корпоративно семейство от това зад другите три марки.

Името Romeo y Julieta е просто испанският превод на пиесата на Шекспир.

Как Cohiba може да е разделена, след като никоя фамилия никога не я е притежавала?

Cohiba не се вписва в модела на изгнанието, защото през 1959 г. няма Cohiba за национализиране: марката още не съществува. Според по-късния разказ на самия Фидел Кастро, пурата на един негов телохранител го впечатлява толкова много в средата на 1960-те, че държавата открива майстора, свил я, и изгражда специална фабрика, El Laguito, за да доставя смеската на Кастро и висшите служители. Кубинският тютюнев монопол пуска Cohiba в свободна продажба за първи път през 1982 г.

Некубинската Cohiba съществува по по-тясна причина. General Cigar Company регистрира "Cohiba" като американска търговска марка още през 1978 г. — четири години преди кубинската версия изобщо да бъде продадена на когото и да било — и започва да продава доминиканска пура под това име. Кубинската държавна тютюнева компания завежда дело, за да си върне марката, след като двете пури започват пряко да се конкурират, и губи: федерален апелативен съд се произнася в полза на General Cigar през февруари 2005 г., а Върховният съд отказва да разгледа последваща жалба през юни 2006 г. Cohiba на General Cigar все още носи предупреждение, че няма връзка с кубинската марка със същото име.

Защо вече не съществува кубински Davidoff?

Не всяко име на рафта живее двойствен живот днес. Davidoff е случаят, при който Куба просто губи марката изцяло. Зино Давидов, търговец на тютюн в Женева, поставя името си върху кубински пури, започвайки от 1968 г., свивани в същата фабрика El Laguito, произвеждаща Cohiba. Партньорството завършва зле: през август 1989 г. Давидов публично изгаря над 100 000 пури, които преценява, че не са достатъчно добри, за да носят името му, а до 1991 г. производството на Davidoff в Куба спира изцяло, по взаимно съгласие.

Производството се премества в Доминиканската република, а по-късно и в Хондурас, под днешната Oettinger Davidoff Group от Базел, Швейцария. Оттогава не е произведен нито един кубински Davidoff. За това единствено име некубинската версия не се конкурира с кубински съперник — тя просто е единствената останала.

Защо някои фамилии в изгнание изграждат нови имена вместо това?

Не всеки изгнаник има търговска марка, за която си заслужава да се бори. Някои от най-значимите фигури в съвременната индустрия на Новия свят напускат Куба, притежавайки ферма или фабрична работа, а не световна марка, и започват отново под собствените си имена.

• Padrón: семейната тютюнева ферма на Хосе Орландо Падрон близо до Пинар дел Рио е национализирана; той напуска Куба през 1961 г. и основава Padrón в Маями през 1964 г., премествайки по-късно производството в Естели, Никарагуа, заради по-близък достъп до сходен лист.
• Oliva: фамилията отглежда тютюнев лист в Пинар дел Рио от 1886 г. Хилберто Олива-старши напуска след 1959 г., отглежда тютюн в Испания, а от 1969 г. — в Никарагуа, и не пуска марка готови пури, Oliva Cigar Co., чак до 1995 г., заедно със сина си.
• My Father: Хосе "Пепин" Гарсия се учи да свива пури като дете в Куба и изгражда репутация там още преди да напусне. По-късно поставя собственото си име върху компания, управлявана днес от Естели, Никарагуа, и Ел Параисо, Хондурас.
• Arturo Fuente: изключение по дата. Артуро Фуенте напуска Куба за Тампа, Флорида през 1902 г. и основава компанията си там през 1912 г., десетилетия преди революцията. Наследниците му я поддържат през пожар във фабриката през 1924 г., подновяване от домашна веранда през 1946 г. и поредица премествания, приключили в Доминиканската република от 1980 г.

Нито една от тези четири марки няма кубински двойник, конкуриращ се за името, защото нито една не е продължение на нещо, което държавата притежава днес. Те са отделен клон на същото разселване.

Кои къщи нямат никаква връзка с Куба?

Две имена си заслужава да бъдат включени по обратната причина: нищо от 1959 г. не ги засяга. Toscano води началото си от държавна тютюнева фабрика, основана във Великото херцогство Тоскана през 1818 г., използва ферментирал тютюн от сорт Кентъки, сушен над огньове от дъбови и букови дърва, а не кубински сортов лист, за какъвто иначе разказва цялата тази история, и все още се произвежда в Италия днес. Villiger е основана през 1888 г. от Жан Вилижер в швейцарското село Пфефикон и остава семеен бизнес пет поколения по-късно, познат най-вече с машинно произведени пури и пурети, а не с ръчно свитата категория, за която е останалата част от тази история.

Заслужава да се отбележи и че нищо от това не личи по бандерола. Отпечатано име не показва коя от две несвързани фабрики е свила пурата в ръката ви — една от причините текстът върху бандерола сам по себе си да е по-слаб сигнал, отколкото хората предполагат, тема, разгледана в защо скенерите за пури, разчитащи само на бандерола, се провалят.

Накратко

• През 1959–60 г. Куба национализира фабриките си за пури и запазва имената на марките; фамилиите зад тези марки в по-голямата си част напускат.
• Partagás, H. Upmann, Romeo y Julieta и Montecristo днес съществуват като две отделни пури под едно име: кубинска — от Habanos S.A., и некубинска — произвеждана предимно в Доминиканската република.
• Cohiba никога не е имала предреволюционен собственик от определена фамилия: тя е държавно творение, чиято американска търговска марка се озовава в друга компания след правен спор, приключил през 2006 г.
• С Davidoff се случва обратното. Куба губи марката изцяло през 1991 г. и оттогава не съществува кубинска версия.
• Padrón, Oliva, My Father и Arturo Fuente поемат по отделен път на изгнание: изграждат съвсем нови имена, вместо да се борят за старите.